Интервюта

Нешка: Бай Ганьо и Кир Михалаки са безсмъртни

Нешка Робева

Трупата й танцува „Нестинари” в НДК на 3 октомври в спектакъла „Чудесата на България”

Страхотните момичета на Нешка Робева ще пресъздадат уникалния танц нестинари в спектакъла “Чудесата на България” в сряда в зала 1 на НДК. Модерните им трактовки на традиционното ще разделят шоуто на няколко части. На сцената ще пеят и Валя Балканска, Николина Чакърдъкова, Илия Ангелов, “Тоника”, Ваня Костова, Стефан Вълдобрев и Рут Колева, Миро.

– Г-жо Робева, включихте се в проект, чрез който ще обучавате младите на физическа култура. Как оценявате новите генерации по принцип?

– Физическа култура те не притежават, а и откъде? Дори млади хора, завършили специално образование, не се отнасят с внимание към тялото си. А общата им култура е такава, каквато възпитаваме у тях. Ако общественото пространство е наситено с псевдокултура – нея попиват. При нас вече двадесет години властва чалгата.

Нямам предвид само високо образованите ни вип певици. Лошото е, че тях популяризираме, те са заразителният пример. Нямам желание да се явявам в ролята на вечно недоволните дядковци и бабки. Работя с млади хора, опитвам се да им дам, каквото мога, но изборът е техен. Ако са подготвени за правилния.

– Какво трябва да направим, за да променим нещата от живота?

– И аз непрекъснато се питам. Естествено – не да съдим Мишо, когато вече сме изяли шамара от него. По-гнусно и некултурно от текста на въпросната рап песен е поведението на нашите политически мъже. То е фалшиво, пропито с лъжа. Покрай своите боричкания за власт или пари извадиха Мишо на показ, направиха го герой в очите на младите, пример за подражание. Е, за какво говорим? Не можеш да скачаш срещу Мишо, но спокойно да приемаш колегата си, който обявява, че най-светлата идея, родена от човечеството, се предава по полов път като спина. Убедена съм и няма да спра да вярвам, че една от важните функции на държавата е да възпитава гражданите си и да формира културата им. Но каквито ментори си изберем, такава култура ще жънем.

– Доколко е важна ролята на парите във възпитанието на младите?

– Когато бях малка, майка ми пееше една песен, която вълнуваше детското ми съзнание. Беше нещо подобно – “Любов в колиби в романи се възпява…”. А и бях прочела, че в еди-коя си държава всички били толкова бедни, че там младите се женели по любов. За съжаление живеем в свят, издигнал парите в култ, превърнал ги във фетиш. Имаш финикийски знаци – владееш медии, създаваш и налагаш култура. Рушиш образование, възпитаваш биороботи подчиняваш ги, от време на време им подхвърляш по някое лесно смилаемо зрелище.

– Има ли изход?

– И да, и не. Ван Гог през живота си не е продал нито една картина. При единствената възможност да продаде – подарил. Достоевски, Айседора Дънкан, Джек Лондон и стотици други, които са в темелите на световната култура, доста са мизерствали. За когото Бог е рекъл да бъде – той е. Твори, движен е и закрилян от мисията си и парите не могат да го отклонят от пътя му. Людмила Живкова осъзнаваше нещата, тя бе посветена. “Единство, творчество, красота”, не е девиз, а философия и тя тръгна да я прилага във възпитанието на младите. По време на асамблея “Знаме на мира” не бяхме по-богати. В държавническото мислене на Людмила бе заложено възпитанието на децата. Да мислиш за културата на нацията означава преди всичко да мислиш за децата. Понятието култура изключва алчността, културата не е подвластна на парите. Тук снобите ще се подсмихнат с презрение, а аз съвсем любезно ще ги запитам: “Защо не се качите на масата?”

– Културата се гради на семейни и национални традиции. Защо ние толкова ги пренебрегваме?

– Защото сме странни хора. Не познаваме истински миналото си. Безпаметни сме. Оставаме на нивото на възстановките. Водим се от външното. Обърнете внимание какви щуротии се вършат – обличат се с потури и носии, чекнат кокошки по сватбите, кръстосват крака напред-назад под съпровода на “Бяла роза” и си вярват, че това са традициите. А те са дух, а не шутовщина. Ако възпитавахме децата си правилно, щяха да бъдат по-устойчиви, по-здраво стъпили на земята. На българската земя. Щяха да умеят да отделят сеното от плявата.

Алчността и дивотията са ни обсебили до дъно. Отричаме, рушим по волята на всеки новоизлюпен политик. Разрушихме мавзолея, а това е памет, живот. Разрушихме или сме на път да разрушим паметника на Старчев пред НДК. Защото пред него не иде да щракаме с пръсти и въртим задници. Защото ни смазва с величието си, като ни напомня за нещо, което не сме и не можем да бъдем. Това ни влудява, като лисицата и гроздето. Рушим с хъс с удоволствие, потривайки ръце. Единственото, което пазим и не се разделяме с него, по традиция и във вековете, са Бай Ганьо и Кир Михалаки. Дълбоко и необратимо загнездени у нас. Късно и трудно узряваме за същността и красотата на традицията. През последните 12 години, обикаляйки България, се нагледах и наслушах на какво ли не.

– Умеем ли да се срамуваме?

– Какво говорите? Да се срамуваме? Ние? А кой да изгради у нас чувството за срам? Безсрамие, дебелоочие и просташка самонадеяност ни залива отвсякъде. И се толерират. Скромността се преписва на ограничените, на тъпоумните. Кумири са ни разни Златки. Руси, черни, оранжеви и какви ли не силиконки. Какво самочувствие, когато политическите мъже на България се надпреварват да хленчат пред Европа, да сервилничат пред един, с извинение, мухльо, само защото бил посланик на велика държава. Фалшът, алчността, лъжата и скудоумието са овладели всичко около нас.

– Откъде да почерпят самочувствие българите, особено по-младите?

– От историята, естествено. От подвига на предците ни. От знанието, че за да я има България, която сега мнозина бързат да охулят и напуснат, наричайки я “тая държава”, други, като тях са давали живота си за нея. От познанието, че смисълът на един живот не е и не може да бъде заглаждане на бръчки, скъпи коли и фукня със силиконови красавици. Че съдбата на кир Михалаки не е художествена измислица. Колко от големите български пълководци познаваме и изобщо колко от големите български постижения даваме за пример на младите? Полковник Дрангов, един забравен българин, герой от няколко войни, казва: “За да живее България, има належаща нужда от нравствени великани, а не от поцепени нравствени кастрати”. Не го знаем, не сме го учили нито преди, нито сега. Той е неудобен за всички управници и това го прави още по-голям. Истинското самочувствие идва със знанието, образованието, осъзнаването и изграждането на ценностна система. Самочувствието на нацията зависи и от политиците и държавниците ни. В действителност, ако искат да се видят, нека се огледат в народа си. Казва се “Какъвто народът, такива и управниците”. Убедена съм, че е обратното.

– Някога съмнявали ли сте се в успеха на вашите спектакли?

– Не съм се замисляла. Исках да ги правя, започнах, продължавам и ще ги правя, докато Бог е рекъл. И нито безпаричието, нито оглушките на държавата могат да ме спрат. Знам какво върша. Каква е необходимостта от него. Какво е въздействието върху хората. Това е достатъчно, за да не спирам. Другото са подробности.

– Съжалявате ли за нещо през годините? Ако можехте да се върнете назад, бихте ли променили нещо?

– И да, и не. Сто на сто бих променила много неща, ако бях имала сегашния опит и знания. Народът казва: “Да ми е сегашният акъл и тогавашните години”. Животът ни учи и слава Богу.

– За какво мечтаете?

– Да оставя нещо след себе си. Да осигуря бъдеще на младите, с които работя. Да дам възможност на децата да изявят таланта си. Мечтая за училище – за изкуство и спорт. Имаме подготвени педагози. Разговарях с Илиана Раева. Бих искала децата, които ще излизат от това училище, да са носители на друга култура. Впрочем за това мечтаеше Людмила… И не само тя.

Елица Иванова